Господин Вечност - това е стеснителният загадъчен мъж Артър Стейс - „поет“, чието творчество се свеждало само до една единствена, но много силна дума. Той се хващал на работа още преди да се зазори, бродейки из улиците на Сидни, Австралия. Всяка сутрин  поемал по нов маршрут - Paddington Randwick,  Central Station ... Той казва, че се отправял натам, накъдето го водел Бог. 


Стейс бил дребен, сгърбен човек с посивяла коса, висок само 1.60 м и тежал малко над 36 килограма. Бил толкова слаб и хилав, че на всички им се струвало, че вятъра ще го отвее всеки миг. 

  Живота му бил тежък и суров. Артър се родил през 1884 г. в Белмейн - бедняшки квартал. Баща му бил заклет пияница; майка му - и тя. Двете му сестри и двамата му братя също били отявлени алкохолици, прекарали доста време из затворите. Сестрите му въртяли публични домове и бордеи. На едната от тях три пъти ѝ била връчвана заповед да напусне New South Wales. Артър бил свикнал да спи на чували и торби под пода на къщата, в която живеели. Родителите му почти винаги били пияни и той трябвало да се грижи сам за себе си - крадял млякото, което млекарите оставяли пред праговете на къщите рано сутрин; събирал огризки и остатъци от храна от кофите за булук; крадял от магазините дребни сладки и бонбони. Кракът му почти не стъпвал на училище. Когато навършил 12, Артър бил предаден под законното попечителство на държавата. На 14, получил първата си работа в една мина за въглища и с парите от първата си заплата се напил като кирка. Още от малък бил свикнал с алкохола, така че като останалите от семейството си и той се превърнал в пияница, бродейки из улиците на града, пропилявайки лекомислено живота си. За първи път влязал в затвора когато бил на 15, след което бил чест „посетител“ там. 


  Когато бил 20 и няколко, се преместил да живее в мръсните бедняшки преградия на Surry Hills. Там започнал да разнася алкохол от кръчмите из бордеите, като най-вече носел пиячка на публичният дом, който въртели сестрите му. Той имал и друга работа - бил „птиченце“ (бел.пр. - жаргонна дума за стража, пазач), което „пеело“ (предупреждавало) когато забележело, че полицията започва акция в квартала. Той бил член и на банди, които обирали домовете. Поради предимството на дребничкият си ръст и незврачния си външен вид, който не биел на очи, Артър бил оставян на пост, докато другите крадяли.  


  Избухнала Първата Световна Война и той постъпил в редиците на армията, в 19 батальон. Изпратили го във Франция, откъдето се върнал в Surry Hills обгазен и полу-сляп. Там той отново се обърнал към старите си навици, наливайки се с бира, уиски, джин, ром и евтино вино. Най-накрая стигнал дъното - живеел от подаянията на милостиви хора. Единственото, което можел да си позволи бил денатуриран спирт (бел.пр. - Денатурацията е процес, при който към етиловия алкохол се добавя комбинация от химически вещества, които го правят негоден за консумация. Съдържание на етилов алкохол 90-96,4%.), който струвал само 6 пенса бутилката. Когато пиеш такъв алкохол започваш да губиш ума си, да полудяваш и Артър бил на път да стане постоянен обитател на приюта за душевноболни Callan Park. През 1930 г. бил изправен отново на съд. Съдията го запитал: „Не знаеш ли, че аз притежавам и силата и властта да те изпратя в затвора Long Bay Jail или да те пусна на свобода?“ Но това, от което Артър имал нужда била силата, която можела да го накара да се откаже от пиенето. Той подписал обещанието да се въздържа от консумацията на алкохол, но пък  го бил правил толкова много пъти ... Стейс отишъл в полицейския участък на улица Regent Street и започнал да се моли на сержанта да го пъхне зад решетките: „Г-н сержант, заключи ме в килията. За нищо не ставам. Не съм бил трезвен в продължение на 8 години. Дай ми шанс и ме напъхай в някоя килия.“ Сержанта му отговорил: „Я се разкарай от тука! Смърдиш на алкохол!“ „Слушам, господине ...“ Депресията, която го мъчела и системното пиене били причината да изглежда мръсен и отвратителен, окаян и жалък  ... да смърди ... Никой не искал да го наеме на работа. 


  Но отвън сградата на съда, той видял  група мъже, които се били отправили към църквата, защото се носел слуха, че там можело да получиш храна и чаша чай. През 30-те години на миналия век, хората били готови на всичко само и само да получат безплатна храна. Там, в църквата, той се сблъскал с нещо, което напълно променило живота му. Години по-късно Артър Стейс разказва пред журналистите:


„Джон Ридли беше завладяващ проповедник, а посланията му - изпълнени със сила. Той викаше: „Искам да прогласявам вечността по улиците на Сидни!“ Той повтаряше едно и също, като продължаваше да вика: „Вечност, вечност, вечност!“ Думите му кънтяха в ума ми и аз излязох от църквата. Изведнъж започнах да плача и почувствах един силен призив от Господа да напиша думата „Вечност“. Имах парче тебешир в джоба си,  наведох се и там на тротоара я изписах. От тогава насам изписвам думата „вечност“ поне 50 пъти на ден. Това се случи преди 30 години. Странното е, че преди да започна да пиша тази дума, аз едва можех да напиша името си. Не бях ходил на училище и нямаше начин да напиша думата „вечност“ дори и някой да ми дадеше 100 лири. Но тя ... се изписа плавно, равномерно ... с красив калиграфски почерк. Нищо не разбирах! Аз се опитвам и опитвам, но „Вечност“ е единствената дума, която мога да напиша красиво. Мисля, че думата „Вечност“ успява ясно да предаде посланието. Тя кара хората да се поспрат и замислят. В продължение на години аз пишех „Вечност“ по улиците на Сидни. Имаше някакво спокойствие ... един такъв мир, когато оставях изписаната с тебешир дума на асфалта. Веднъж един приятел ми каза, че е като да четеш името на улица, което виждаш в съня си. Понякога се връщам на мястото където съм я написал и намирам някой, който се възхищава на това, което съм направил.“

   
  Стейс винаги носел сива филцова шапка, вратовръзка и двуреден тъмносин костюм. Понякога, в ранните часове на зората, хората го забелязвали на гарата Wynyard Station. Той кимвал в поздрав на пияниците, които се търкаляли в праха на тротоара,  поглеждал към клошарите на този богат град, изтегнати по пейките в парка, целите покрити с вестници, опитвайки се да се постоплят и ако забележел, че някой помръдва, той го поздравявал топло и сърдечно. Той бил човек, който ги разбирал.

  Артър Стейс живял със съпругата си Пърл на Piermont Road, a това била неговата рутина: ставал в 4 сутринта, молел се 1 час, закусвал и ... тръгвал. Той твърдеше, че през нощта Бог му показвал посоката, в която да върви; влагал в ума му името на предградието, в което трябвало да отиде и той се озовавал там още преди да е пукнала зората. Артър започвал да изписва посланието си на всеки 100 ярда (бел.пр. - 91.44 м) или там където можело да бъде забелязано най-добре, след което  се прибирал в къщи към 10 сутринта. 

  Първо изписвал „Вечност“ със жълт тебешир, после го заменил с пастел, защото издържал по-дълго време когато заваляло. Докато вървял из улиците на града, той се поспирал от време на време, вадел пастела от джоба си, навеждал и започвал да пише по троатоара с големи, елегантни, красиви букви - „ВЕЧНОСТ“. Извървявал 100-тина метра, навеждал се и отново изписвал “ВЕЧНОСТ“ ... Нищо повече ... само една единствена простичка дума ...

  В продължение на 37 години, Стейс написал думата повече от 500 000 пъти. „Пресата говореше за Бога и моята вяра в живота след смъртта, но всъщност нямаше нищо общо с това. Аз обичах звученето и усещането от тази дума ... начина, по който тя се носеше във въздуха ... начина, по който ръката ми се движеше в сенките, докато я изписвах.“

  Стейс винаги казвал, че почерка му бил нечетлив, а приятелите му потвърждавали неговите думи. Той изписвал думата „Вечност“, а тя се извивала грациозно на тротоара, изпъстрена със завъртулки. Но когато пишел собственото си име  Артър, почти никой не можел да разчете написаното. „Опитвах се отново и отново, Вечност е единствената дума, която мога да напиша красиво.“ - казвал той. След 8-9 години той опитал нещо ново: „Покори се на Бога“ и  5 години по-късно:  „Бог или грях“ и „Първо Бог“, но в крайна сметка си останал с думата „Вечност“. Той гледал на работата си като на сериозна мисия - нещо, което било само между Артър Стейс и Бога. През първите 10 години думата „Вечност“, изписана из целият град, силно озадачавала Сидни. Журналистите отразявали случващото се, размишлявайки кой ли може да е автора. Дори няколко души посетили различни редакции, заявявайки, че те са тези, които пишели думата из града. Но действителния човек си кротувал. 


  Мистерията била разгадана през 1956 г. Артър Стейс бил чистач в Баптиската църква на улица Burton Street  и един от служителите, които водели молитствените събрания в нея. Един ден пасторът - Лайл Томпсън видял Стейс да вади тебешира си и да изписва на тротоара всеизвестното „Вечност“. Той го направил без да осъзнава, че са го забелязали. Томпсън го запитал: „Ти ли си Г-н Вечност?“, а Стейс отвърнал: „Виновен, Ваша чест.“ Проповедникът написал кратка брошура, в която разказвал необикновената история на Артър. Първото интервю, което Стейс дал било за The Sunday Telegraph през 1956 г. 

  Той оказал такова силно влияние върху живота на Сидни, че по време на празниците по случай края на миналия век, наред с всички останали фойерверки, организаторите на празненствата изписали с големи светещи букви и думата на Артър - ВЕЧНОСТ. Закачили я на големият мост в Сидни - Sydney Harbour Bridge.      „Вечност“ -  написна с тебешир или пастел ... тя се изтърквала или отмивала след няколко дни, дори и след няколко часа ... Но тя внушава безвремието на историите и носи посланието, че всички хора могат да разкажат своята история по някакъв начин - само с една или с много думи. И ако почти не е променила този  безбожен, нечестив град - мир на праха на Стейс - поне била красиво изписана.