Без да забележа, гласът ми беше станал креслив и аз се изненадах, че не говоря, а крещя. Д-р Грудман си вземаше бележки.

• Седни, Ники! - каза той. - На мен не можеш да ми вземеш акъла!

• Чуйте, човече, ако мислите така да се държите с мен, скоро ще бъдете мъртъв!
  Гръмотевиците ставаха все по-силни и аз треперех от страх. Д-р Грудмън ме погледна остро, като че ли искаше да ми каже нещо, но първата дъждовна капка падна върху бележника му. Той поклати глава и каза:

• Хайде, по-добре да си отиваме, преди да сме се намокрили!
  Седнахме в колата и затворихме вратите. Първите тежки дъждовни капки започнаха да се блъскат в предното стъкло. Д-р Грудмън седеше мълчаливо на кормилото. Измина доста време, докато запали мотора и потегли по улицата.

• Не зная, Ники! - каза накрая той. - Наистина не зная!
  Обратният път беше ужасен! Дъждът непрекъснато плискаше колата. Д-р Грудмън караше мълчаливо, а аз без всякакво желание се връщах в града. Мисълта, че отново ще се намеря в килията, не ми даваше спокойствие. Не можах да понеса, че ще бъда затворен като диво животно. Дъждът престана, но слънцето беше вече залязло. Ние пътувахме край стотици еднотипни сгради. Струваше ми се, че потъвам все по-дълбоко и по-дълбоко в някакво лепкаво блато. Искаше ми се да изскоча и да избягам. Вместо да се отправим към затвора, д-р Грудман сви по авеню “Лафайет” и пое по “Грийн стрийт”.

• Няма ли да ме закарате в затвора - попитах аз изненадан.

• Не! Имам право да реша дали да те пусна или да те задържа. Убеден съм, че затворът няма да ти помогне!

• Най-после сме на едно мнение! - изхилих се аз.

• Не ме разбираш! Аз съм на мнение, че вече няма нищо, което би могло да ти помогне.

• Значи, така мислиш, докторе? Считате ме за безнадежден? - изсмях се.

• Почти, Ники! От година работя с момчета от твоя тип. Самият аз съм живял в гето. Обаче никога не съм срещал толкова студено, диво и твърдо момче като тебе. Ти мразиш и се боиш от всеки, който се докосне до твоята сигурност. Ти трябва да осъзнаеш този факт и затова те оставям на твоя страх.
  Той отвори вратата и излезе.

• Според мен вие можете да вървите по дяволите, докторе! Аз не се нуждая от вас, нито от съветите ви!

• Ники - каза той. - Преди да си тръгнеш, искам да ти кажа нещо съвсем открито. Ако ти не промениш живота си, тогава по най-прекия път през затвора ще попаднеш на електрическия стол и от там - в ада.

• Тогава ще се видим отново! - казах аз.

• Къде? - попита той.

• В ада, човече! - ухилих се аз.
  Той поклати глава и потегли. Исках да се засмея, но почувствах, че усмивката замръзва на лицето ми.
  Стоях на ъгъла на улицата с ръце в джобовете на шлифера си. Беше седем часа вечерта. Улиците бяха пълни с безименни лица. Аз се чувствах като лист в това море от хора, понесен от една вълна на безсмислено страдание. Наблюдавах минувачите. Всички се движеха. Струваше ми се, че винаги имат цел. Беше май, но вятърът бе тъй студен! Раздвижих краката си, но чувствах, че душата ми е замръзнала.
  Думите на психолога се повтаряха в съзнанието ми като повредена грамофонна плоча: “Ако ти не се промениш, тогава по най-прекия път - през затвора - ще попаднеш на електрическия стол и от там - в ада!” До този момент аз никога не бях се замислял за живота си. Да, в огледалото не изглеждах зле. Винаги съм се старал да бъда чист и изгладен - нещо, което за порториканците от този квартал беше рядко явление. За разлика от другите момчета в бандата, аз обръщах внимание на облеклото си. Носех с удоволствие цветни ризи и връзки. Панталоните ми бяха винаги изгладени, употребявах крем и най-различни одеколони. Пушех малко, за да имам приятен дъх.

Сега изведнъж се почувствах вътрешно нечист. Ники, когото виждах в огледалото, не беше същият, истинският Ники. Този Ники беше изоставен, мръсен, нечист. Мюзикбокса на папа Джо свиреше. Момчетата до бара пушеха наркотици. Това беше истинският Бруклин. Бавно тръгнах по “Грийн стрийт” към моето жилище. Вятърът носеше вестници по улиците и ги прилепваше по витрините. Наоколо се търкаляха счупени бутилки и пластмасови чаши от бира. Във въздуха се носеше миризмата на тлъсто ядене. В душата ми се надигаше силна болка.
Земята се разтресе под нозете ми, когато въздушната железница с шум премина над мен и изчезна в тъмната неизвестност. Пред мен се клатушкаше дребна, стара жена. На главата си тя носеше черен шал, под който се показваше жълто червеникава коса. Беше облечена в старо, флотско яке, най-малко шест номера по-голямо от нейния размер. Тънките й крака в черни чорапи приличаха на клечки между мъжките обувки. Аз я мразех. Тя беше символ на цялата нечистотия и ужас в моя живот. Напипах ножа в джоба си. Този път аз не се шегувах.

Преценявах колко пъти трябва да я ударя, за да може острието на ножа да премине през дебелото флотско яке и да попадне в гърба й. Представях си как кръвта ще избие на якето и ще започне да се стича по улицата. Изпитах приятно чувство. В този миг някакво малко кученце се спусна по улицата и се завъртя около жената. Тя се обърна и го погледна с безжизнени очи. Сега я познах. Това беше стара проститутка, която живееше в нашия дом. От израза на лицето й разбрах, че беше на “градус”.
Отпуснах ножа и отново се замислих. Вятърът носеше по улицата някакъв светлочервен балон. Най-напред помислих да прекося улицата и да го спукам. Мразех го! Ах, как го мразех! Той беше свободен! Изведнъж ме обхвана вълна на съжаление. Изведнъж си спомних, че този глупав, люлеещ се балон съм аз самият. Стана ми мъчно. За първи път в живота си почувствах съжаление и то към някакъв безжизнен предмет, подхвърлян безпомощно от вятъра.
Вместо да спукам балона, аз се върнах назад и го последвах. В тази мръсна обстановка той изглеждаше съвсем не на мястото си. По тротоара се търкаляха празни бутилки от “Кока-кола”. От двете страни на улицата стърчаха високите стени на затвора, в който живеех. И тук, сред всичко това, във въздуха се носеше от невидимата сила на вятъра един свободен, червен балон.

Какво всъщност ме привличаше в този глупав балон? Ускорих крачките си, за да не го изтърва. Надявах се, че той няма да се пукне скоро. Все пак знаех, че той е твърде чист, нежен и лек, за да може да съществува сред този ад. Всеки път, когато подскачаше върху паважа, аз задържах дъха си. Чаках експлозията. Но балонът продължаваше своя лъкатушен път. Помислих си: “Може би ще успее да стигне края на жилищните блокове и след това ще се спусне на свобода в парка? Може би има още един шанс?” След това си спомних за парка, за този мръсен, необработван и неподреден парк. Какво ще стане, ако наистина балонът достигне парка? Той няма да може да влезе там. Той ще се спре пред ръждясалата мрежа и ще се спука. И ако успее да мине през мрежата, сигурно ще падне върху тръните. Какво ще стане тогава с него?
Може някой да го вземе със себе си. Ще го занесе вкъщи и той ще остане до края на живота си в някакво мръсно, мизерно жилище. Не, няма никакви надежди, нито за него, нито за мен.
Една полицейска кола профуча през улицата. Преди да успея да извикам, чух как колелетата на колата смазаха балона и той експлодира. Исках да побягна след колата и да извикам: “Вие, мръсни ченгета, защо спукахте балона?”

Исках да ги убия, защото те бяха спукали моя балон. Но като че ли животът в мен беше угаснал. Стоях на ъгъла и гледах с празен поглед по улицата. От балона не бе останало нищо. Той беше паднал в калта и самият беше станал част от нея. Седнах на стълбите на нашия блок. Старата проститутка, влачейки крака, изчезна в тъмнината. Вятърът продължаваше да свири и мъкнеше хартия и отпадъци около мен. Аз се страхувах! Ах, Ники! Сърцето ми беше пълно със страх. Стиснах главата си с ръце и си помислих:
“Д-р Грудман има право. За мене вече нямаше надежда, само затвор, след това - електрическия стол и накрая - адът!”
Като че ли всичко ми стана безразлично. Президентството на бандата щях да предам на Израел. За мен вече нямаше надежда. Бях уморен! Не можех да бягам. Какво беше казал съдията? От какво се нуждая аз? От любов! Но къде в това БЛАТО мога да намеря любов?!