ПЪТ ОТ ПУСТИНЯТА

Рано на другата сутрин излязох и потърсих момчетата, които вчера бяха излезли с мен напред, за да им предложа да се съберем с оръжието си във “Вашингтон парк”. Върнах се в стаята, мушнах пистолета си в колана, взех Библията и тръгнах към парка.
На улицата срещнах една стара италианка, която познавах отдавна. В последно време, когато ме срещнеше на улицата, тя винаги бягаше на отсрещния тротоар. Този път аз вдигнах високо книгата, на която с големи букви бе написано: “Светото Писание” и се приближих към нея. Тя погледна въпросително Библията:

• От къде си я откраднал?
  Аз се ухилих:

• Съвсем не съм я откраднал. Вчера ми я подари един пастор.
  Тя поклати глава:

• Не знаеш ли, че човек не бива да си прави шега със святи неща?!

• Аз не се шегувам. Сега отивам в полицията, за да предам пистолета си – казах и разтворих ризата. Тя видя пистолета, който беше пъхнат под колана.
  Очите й безпомощно се лутаха от пистолета към Библията и обратно. В момента тя не знаеше какво да мисли за мен. Аз се изсмях и радостно затичах надолу към “Вашингтон парк”. Там се бяха събрали около 25 “Мау-мау”, които ме чакаха. Строихме се и с марш се приближихме към полицейския участък на “Сейнт Едуард стрийт”.
  Изобщо не помислихме какви чувства може да предизвика у полицията нашето внезапно появяване пред участъка. Двадесет и пет от най-свирепите бандити в Бруклин маршируваха по средата на улицата и носеха целия си оръжеен арсенал. По-късно аз често благодарях на Бога, че постовият полицай пред участъка не беше алармирал, защото в такъв случай щяха да открият огън по нас без всякакво предупреждение.
  Когато спряхме пред участъка, дежурният сержант отскочи назад и с бързо движение разкопча кобура на пистолета си.

• Какво има?!

• О’кей, човече! - обясни Израел. - Нямаме намерение да ви създаваме неприятности. Искаме просто да предадем оръжието си.

• Какво искате? - попита сержантът с недоверие. - Какво пак сте намислили?
  Той се обърна и през рамо извика:

• Г-н лейтенант, мисля, че е по-добре сам да поговорите с тях.
  Полицейският офицер застана пред вратата:

• Моля ви, ако обичате, извикайте някои от дежурните полицаи на улицата. Би било по-добре в случай на нападение.
  Аз пристъпих напред:

• Вижте тук, г-н лейтенант! - казах аз и му показах своята Библия. - Снощи ми я подари пасторът. Ние не искаме повече да бъдем бандити. Ние станахме християни.

• Какъв пастор? - попита лейтенантът.

• Дейвид Уилкерсън. Ей такъв един, мършав, който винаги се върти тук, за да приказва с бандите. Ако не ни вярвате, може да го повикате по телефона.

• Сержант! Извикайте пастора и му кажете да дойде тук колкото е възможно по-бързо!
  Сержантът избра номера и подаде слушалката на офицера.

• Г-н Уилкерсън, знаете ли, мисля, че ще бъде добре, ако веднага дойдете в полицейския участък на “Сейнт Едуард стрийт”. Целият участък е пълен с “Мау-мау” и аз просто не знам какво да правя с тях.

След това той се обърна към нас:

• Подредете се, момчета! Всички пистолети да се поставят на гишето, мунициите - също!
  Полицаите не вярваха на очите си. Междувременно в помещението бяха влезли още четирима от тях и сега всички гледаха с изненада растящата купчина от огнестрелно и всякакъв друг вид оръжие. След това Израел помоли лейтенанта да се подпише в моята Библия. В този момент в помещението влезе Дейвид Уилкерсън. Той хвърли бърз поглед към нас и се приближи към лейтенанта, който беше извикал всички полицаи.

• Господин пастор - каза той, - искам да ви стисна ръката!
  Уилкерсън се огледа въпросително, а после пое ръката на офицера и я стисна силно.

• Как успяхте да сторите това? - попита лейтенантът. - Тези момчета ни бяха обявили война и от години ни създаваха мъчнотии и грижи. И ето, изведнъж тази сутрин те се появиха тук и знаете ли какво пожелаха?
  Уилкерсън поклати глава.

• Искат да напишем имената си в Библията, която сте им подарили.
  Уилкерсън онемя.

• Какво сте поискали от полицията? - попита той.
  Аз отворих Библията си и показах името на офицера, което беше написано на първата страница.

• Виждате ли, лейтенант - каза Уилкерсън, - тук се е намесила Божията ръка.
  След това всички излязохме на улицата, като оставихме зад нас удивените полицаи, които все още гледаха купчината оръжие, оставено от нас в участъка.
  Обиколихме Дейвид Уилкерсън и Израел каза:

• Дейви, почти цяла нощ четох Библията си. Намерих там моето име - Израел! Това съм аз! Та аз съм бил известен!
  Няколко седмици по-късно ме посети пастор Арс - ръководител на испанската църква. По това време и Израел беше при мен. Той ни покани да отидем на другата вечер в неговата църква, за да дадем нашите свидетелства.
  Това беше първото богослужение, в което вземах думата. Двамата с Израел стояхме на амвона пред претъпканата с хора църква. След проповедта пастор Арс ме замоли да разкажа за срещата ми с Исуса.

След моето свидетелство думата получи Израел. За първи път го слушах да говори открито. Със силен и твърд глас той разказваше всички събития, които го бяха довели до покаяние. Независимо от това, че през последната седмица бяхме ежедневно заедно, аз за първи път почувствах дълбочината на неговите чувства. Той се изразяваше красиво и убедително. Неговите думи ме връщаха отново към вечерта в “Сейнт Никълъс хол”, когато Израел с голяма радост слушаше Евангелието. Спомних си за моето държание към Дейвид Уилкерсън. Аз тогава го мразех. Той искаше да ми покаже Божията любов, а аз се изплюх в лицето му. Псувах го и го заплашвах с убийство.

• Аз още не бях убеден в онова, което Уилкерсън проповядваше - продължи Израел своя разказ. - Един ден той дойде при мен и ме замоли да го запозная с някои ръководители на банди. Трябваше да ги поканим на голямото събрание в “Сейнт Ник”. Вървяхме заедно през Бруклин и аз му показвах отдалеч малкия Джо-Джо - президента на “Драконите” от Кони Айследн. Предупреждавах го, че враждуваме с тях и Джо-Джо не трябва да знае, че аз съм негов приятел. Когато Уилкерсън се приближи до него, Джо-Джо наблюдава известно време пастора, а после тънко, през зъби се изплю в обувките му. Това беше израз на най-голямо презрение. После му каза:
• Затваряй си устата! Ти си богат хлапак и няма какво да търсиш тук. Ти идваш в Ню Йорк и говориш големи приказки за Бога, за хората, които трябва да се променят. Носиш лачени обувки и панталони с изгладен ръб, а ние нямаме нищо. Моят, дъртият ме изхвърли, защото живеем 10 души в една дупка и няма какво да ядем. Човече, твоята физиономия ми е противна. По-добре изчезвай, докато не съм те погъделичкал с ножа си.

Разбрах, че тези думи засегнаха сърцето на Дейвид. Аз ги чух скрит зад едно стълбище. Дейвид разбираше, че Джо-Джо казва истината. По-късно Уилкерсън ми каза, че си спомнил думите на генерал Буут (основателят на “Армията на спасението”): “Не е възможно да стоплиш сърцата на хората с Божията любов, докато в същото време пръстите на краката им замръзват!” Може би в момента не цитирам точно, но това съм запомнил. И знаете ли какво направи той? Дейвид седна на уличния тротоар, събу обувките си и ги подари на Джо-Джо. Малкият Джо-Джо погледна въпросително Уилкерсън и запита:

• Какво искате да ми докажете с това, пасторе? Че имате сърце или нещо подобно? В никакъв случай няма да обуя тези обувки!
  Но Дейвид каза:

• Ти преди малко се ядосваше на моите обувки. Сега или ги обуй, или престани да упрекваш другите!
  Накрая Джо-Джо обу обувките, а Дейвид тръгна към своята кола. Той трябваше да мине по чорапи цели два квартала. Хората наоколо се бутаха и смееха. След този случай разбрах, че той действително е сериозен човек.
  Всичко, което Уилкерсън ми беше казал до сега, не бе докоснало сърцето ми. Но той не беше празнословец. В този момент разбрах, че няма сила, която да се противопостави на един човек, който живее по този начин.

След богослужението хората се блъскаха към предверието или стояха навън на тротоара. Аз дълго стисках ръцете на хората, които се протягаха от всички страни. Едва успях да се добера до вратата. В този миг на отсрещната страна на тротоара изскърцаха спирачките на две коли. Една жена извика. Видях как от отворените прозорци на колите са показаха дулата на автоматично оръжие. Това бяха “Епископите”. Те откриха огън по мен. Хвърлих се на земята и куршумите се забиха над главата ми в стената. Колите изчезнаха в тъмнината.
Когато възбудата поотмина, един възрастен човек се приближи до мен и постави ръка на рамото ми:

• Не загубвай кураж, сине мой! Ти трябва да се чувстваш щастлив, че сатаната те преследва. Ти ще вършиш големи дела за Бога, ако устоиш до край.
  Наистина аз исках да направя нещо голямо за Бога, но не бях сигурен дали трябва да се чувствам щастлив, когато дяволът изпращаше “Епископите” да ме убият. Пастор Арс предложи да спим у дома му, но аз предпочетох да си тръгна сам. Мистър Делгалдо, един от съработниците на Уилкерсън, ми предложи да преспя у него. Той беше симпатичен, добре облечен човек и не се срамуваше от невъзможните ми маниери и не съвсем прилични дрехи. Но аз отклоних поканата му. Когато пресичах “Вандербилд авеню”, забелязах Лока, който седеше пред тяхната къща.

• Ало, Ники! Вярно ли е, че си излязъл от бандата?
  Аз кимнах с глава.

• Ти ни липсваш, Ники! Всичко е по-различно, откакто не си вече с нас.
  Изведнъж някой отзад ме стисна за врата.

• Ей, вие наистина искате да ме върнете при вас - казах аз, като мислех, че е някой от нашата банда. Но лицето на Лока изразяваше ужас.
  Обърнах се и видях Джо - апаха, когото някога отвлякохме и наредихме добре с нашите цигари. Докато се опитвах да се измъкна от неговата хватка, видях как ножът му блесна в дясната му ръка. С лявата ръка той здраво притискаше шията ми, а с дясната се мъчеше да ме намушка в ребрата. Аз издигнах свободната си ръка високо и отблъснах с всичка сила острието на ножа. То обаче се заби между пръстите ми така, че разряза цялата ми длан. Изохках от болка.

• Този път ще те убия! - изсъска той. - Ако мислиш, че можеш да се измъкнеш и да се криеш зад църквата, жестоко се лъжеш. Аз ще доставя удоволствие на света, когато го очистя от един страхливец, който изведнъж се прави на много набожен.

• Изчезвай! Хлапакът е луд! - изкрещях на Лока. Отскочих назад и откъснах антената на една от паркиралите коли. В моята ръка антената беше също така смъртоносно оръжие, както и камата.

Започнах да обикалям момчето и размахвах металната пръчка във въздуха. Отново бях в стихията си. Антената държах в лявата ръка, а с кървящата си дясна ръка се стараех да се предпазвам от неговия нож.

• Ела, момчето ми! - извиках аз. - Опитай още веднъж! Само още един път и това ще бъде последният ти опит.
  Очите на противника ми горяха от омраза. В момента мислех, че трябва да го убия, защото нищо друго не би могло да го спре. Той се нахвърли върху мен и аз едва успях да отскоча. Ножът му мина на милиметри от тялото ми. Вдигнах антената, за да го ударя по незащитеното лице. Изведнъж почувствах, че Джо не е мой враг. Той също беше човек. Съжалявах го. Той стоеше безпомощен в мрака и вулгарно ме псуваше. Лицето му бе изкривено от злоба. Можех да си представя какво бих сторил при подобно положение преди няколко седмици. В този момент притича Лока и бутна в ръцете ми бутилка от уиски.

• Удари го, Ники!
  Момчето побягна.

• Хвърли я след него, Ники! Хвърли я след него!
  Вдигнах ръка, но вместо да я запратя по главата на бягащия Джое, аз я разбих в съседната стена. След това превързах ръката с носната си кърпа. Тя веднага почервеня от кръв. Лока изтича до тяхната къща и ми донесе една кърпа за лице. Той искаше да ме заведе до тях, но аз не се съгласих.
  На кръстовището, докато чаках да светне зелената светлина, забелязах, че очите ми се премрежват. Трябваше да пресека улицата, преди да загубя съзнание.
  Промъкнах се между колите. В този момент чух вик и един “Мау-мау” скочи към мен. Това беше Тарзан, който носеше широка мексиканска шапка.

• Искаш да се самоубиеш ли, Ники? - попита той. Приятелите ми и без това ме считаха за полудял след моето обръщение.

• Ранен съм доста тежко. Заведи ме при Израел.
  Той ме заведе до там и ние изкачихме петте етажа. Майка му отвори вратата, Израел излезе от другата стая, видя ни и започна да се смее:

• Какво става с теб, момче?

• Един “Апах” искаше да ме убие.

• Тъй ли? Мислех, че такова нещо изобщо не може да се случи.
  Майката на Израел ни прекъсна и ме убеди, че трябва да отида в болница.
  Израел и Тарзан ми помогнаха да сляза по стълбите и ме заведоха до най-близката болница. Помолих Израел да съобщи на брат ми Франк за случилото се. Почаках, докато лекарят прегледа раната ми. Няколко сухожилия бяха прерязани. Когато слизахме по стълбите надолу, забелязах, че Израел беше станал сериозен.

• Никакъв страх, Ники! Ние ще пипнем хлапака, който те нареди така.
  Исках да му кажа, че вече не бива да мисли за отмъщение, обаче вратата се затвори тихо зад мен.
  Рано на другата сутрин Израел беше отново при мен. В държанието му нямаше никаква промяна, но главата му беше остригана до кожата.

• Ей, какъв е тоя фар, дето си лъснал? - засмях се аз.
  Израел придоби странното изражение на лицето си.

• Човече, те първо се опитаха да ни разстрелят като кучета до църквата. След това ни нападнаха с ножове. Цялата тази история няма нищо общо с Божията любов. А на Джое аз лично ще му платя!

С усилие се изправих в леглото:

• Ти не трябва да правиш нищо. Снощи можех да го очистя, обаче Бог не ми позволи. Ако ти отново излезеш на улицата, вече никога няма да се върнеш. Спомни си какво каза Дейвид: “Ръката, която се поставя на ралото, не трябва да се оттегля назад!” Израел, ти няма да започнеш отново!
  Едва сега забелязах, че Лидия и Лорета бяха дошли заедно с него. Още слаб от кръвоизлива и операцията, аз паднах безпомощно на възглавницата. Дясната ми ръка беше гипсирана от пръстите до лакътя. Лорета - едно хубаво чернокосо италианско момиче, с което бях излизал няколко пъти, се обади:

• Ники, Израел има право. Тези хлапаци ще дойдат в болницата и ще те убият, ако не се върнеш в бандата. Ние всички те чакаме!
  Отправих поглед към Лидия. Тя наведе глава

• Ники, аз трябва да ти кажа нещо. Срамувам се, че едва сега ти го казвам. Аз вярвам в Бога от две години.

• Какво? - погледнах я аз със съмнение. - Ти си мислиш, че си била през цялото време християнка и не си ми казала това? Как си могла да живееш така до сега?! Християните се държат по друг начин. Аз се срамувам за теб пред Бога.
  Лидия прехапа долната си устна, борейки се със сълзите. После падна на колене пред леглото и продължи:

• Срамувам се, Ники! Но аз се боях да ти разкажа нещо за Исуса. Мислех, че ще ме отхвърлиш.
  Израел се приближи от другата страна на леглото.

• Ники, сега не трябва да се вълнуваш! Ние ще говорим по този въпрос по-късно. Сега моята Лорета и аз мислим, че ти трябва да се върнеш отново в бандата. Помисли върху това и не си създавай грижи! Аз ще поприказвам с другите момчета и ще пипнем този хлапак.
  Аз отвърнах лице от него. Лорета се наведе над мен и ме целуна по бузата. Когато и Лидия ме целуна, усетих и сълзите й върху лицето си.

• Съжалявам, Ники! Моля те, прости ми!

Когато си отидоха, почувствах присъствието на сатана почти физически. Той говореше чрез Израел и Лорета.

• Ники - шепнеше той, - ти си глупак! Върни се отново в бандата. Спомни си колко хубаво беше там! Колко доволен беше, когато можеше да си отмъстиш. Ти си оставил бандата си в нужда, Ники. Никога не е късно да се обърнеш отново към Христа. - Докато сатана така ме изкушаваше, влезе сестрата с един поднос. Аз чувах все шепота: - Снощи ти за първи път в живота си не се отбранява. Ти си станал страхливец. Ти, големият, силен Ники Круц, се остави да бъдеш бит от един “Апах”!
• Мистър Круц!

Ако харесвате съдържанието на блога може да го подкрепите с тази молитва.
Отче наш, моля да даваш сили, знания и умения на автора на християнския блог lamb, който да представя Бог и неговото слово по най-правилния начин. Не само да служи на своите потребители, но да докосне душите на хората и да създава Христови ученици. В Името на Исус Амин. Матей 18:20 Защото, където двама или трима са събрани в Мое Име, там съм и Аз посред тях.